За референдума и изветрялата българска свобода

Както е и при повечето “демокрации”, българската конституция започва с 

основополагащото “властта произтича

от народа...”. Тази фраза формулира еднозначно и безапелационно статута 

на народа като най-висшата институция

в  българската  държава.  Съответно  на  това,  рангът  на  всички  останали  институции  -  Народно  Събрание,

Президентство, Съдебни Органи и пр., се определя като вторичен и третичен.

За схваналите горното ще повторя казаното неколкократно преди: всеки 

опит да се пренебрегне, заобиколи, или

предотврати народната воля е равносилен на престъпление от национален мащаб /1/. Такова престъпление е

всеки опит да се наложи промяна/поправка в Конституцията без плебисцит. Такова престъпление е 

приемането

от НС на закон регулиращ процедурата по провеждането на референдумите, който закон надхвърля техническата

част и добавя контролни функции на низшестоящите в йерархията 

институции: Народно Събрание, Съдебни

Органи и др.

По  принцип  в  социо-политическата  система,  която  наричаме  Представителна  Демокрация  механизмът  за

иницииране на плебисцит предвижда три варианта: предложение (i) от граждански инициативен комитет

(ii)  от група депутати в НС (iii) от Президента.

Предложенията се адресират до ръководството на Изпълнителната власт, 

тоест до МС, което възлага на МВР да

формира комисия за валидизиране на легитимността им и да докладва на 

МС за даване ход на организиране на

референдум. Изпълнението на задачата от страна на комисията за валидизация в третия случай изисква около

минута време, във втория проверката за статута на определената бройка депутати, изискуема според този закон (5-10% от целия състав на НС) може да отнеме максимум няколко часа, и само в първия случай проверката на

няколко стотин хиляди имена (3-5% от общия брой граждани в избирателна възраст) и др. данни може да отнеме

седмици, в зависимост от оперативността на МВР. Във всички случаи 

компетенцията на тази комисия е само да

определи дали са спазени изискванията на закона за легитимност на инициативата.

Горното  идва  да  илюстрира  мащаба  на  престъпленията  извършени  от  българската  Номенклатура,  която

от над три десетилетия е подчинена на ЕвроАтлантическите външни сили. 

Само през последната година и

нещо, само по повод референдума за запазване на българския лев, 

присвоявайки си нелегитимен прерогатив

Номенклатурчиците извършиха колективно за няколко инстанции 

престъпления измерващи се с двуцифрени

числа: слугите на народа забраняват на господаря си да си каже думата!

Към този момент противостоянието на народа срещу своите

 “народни избранници” се изостря стремително.

Както вече писахме /1,2/, това всъщност си е една Гражданска война, втора по ред за България и засега е само

позиционна, но ако “политическият елит” продължава в същия дух

 (да се подлага на своите задграничнигосподари), 

Народният Съд може да се случи много 

по-скоро, отколкото всички нормални български патриоти

днес си мечтаем. 

Още повече, че Технологичната Инструкция за процедурата водеща по 

мирен, демократичен,

парламентарен път натам, отдавна съществува /3/.

Иван Даракчиев